От Интернет пиратството спрях да се интересувам, когато осъзнах, че почти всички от нарочените за идеологически борци срещу авторското право, не са нищо повече от селски тарикати, които са намерили лесен начин да теглят кинти от глупаците. Последното представлява и движещата сила на глобалната мрежа. А най-баналната защита на целия процес изтъква голямата свобода, която се е случила на потребителите на този продукт.

Но ако съществуваше един такъв събирателен образ, бих могал да го попитам агресивно: „Е, как точно ни направи по-свободни Интернет?!“. Като ни отчужди с реалния свят? Или като прехвърли цялата индивидуалност във формата на „профили“. Няма хора – има профили! Свободата е като някаква неочаквана есктра на фона на това, че няколко души станахте милиардери, а покрай вас сигурно са се завъртели няколко десетки хиляди милионери.

А това, учи ни съвременната икономическа мисъл, било добро за всички. Не само за онези, които очевидно са облагодетелствани.

В това, дами и господа, се крие великата полза, която великият технически прогрес ни връща. Получаваме Уикипедия,  но само ако сами си я издържаме, с дарения. И ние не просто я издържаме (по-скоро те, а не ние) – тя съществува благодарение на нас и ние се чувстваме доволни от себе си. Част от виртуално общество, което не сме много сигурни дали действително съществува.

А през останалото време захранваме цялата индустрия с жълтите си стотинки, купувайки по-новия модел, по-лъскавия екран, по-високия номер в каталогизацията на модела продукт. И имаме идиотската способност да се вълнуваме едновременно от това дали Фейсбук печели достатъчно от нас и дали ще продължи да бъде безплатен.

Ако отворите обаче с чук пластмасовата кутия на компютъра си (голям тежък железен материален чук), вътре ще откриете чип. Великото технологично и безкрайно сложно  избретение на човешкия род. Вземете чипа в ръка – от вън е малък, а отвътре голям колкото цяла Вселена. Впечатляващо, нали?

A някъде с мали букви ще е написано “Made in China”. Това, което няма да прочетете вътре, е че металът, от който е произведен този чип, е по-скъп от него самия. Странно, но ценни и скъпи са онези тези предмети, в които няма чип.

Всъщност ще спечелите значително повече, ако изчоплите метала и го предадете на вторични суровини, отколкото, ако се опитвате да разберете как работи.

Истински ценна е работата, която не е на компютър, но такава почти не съществува. Затова именно чипът е хвърлен в краката на скапаняците, занимаващи се със скапана работа на изкуствено осветление, които лека-полека се превръщат в служители на събирателния си образ. Току виж са станали „Служител на месеца“ и им забодат снимката на таблото пред клиентите.

Пътувам със своята средна европейска, произведена в Турция за американски собственик, кола, до елитен американски ресторант за гадни сандвичи:

“- Добър ден! – Какво ще обичате? – Заповядайте!-  Моля! – Елате пак!”.

И защо трябваше да водя този разговор с нещастния служител на месеца прекаран през пресата за уеднаквяване на служителите на елитния американски рестирант? Защо?! Сигурен съм, че ако искаме да живеем истински, трябва да екзекутираме целия този декор на услугите, който ни пречи да виждаме какво всъщност се случва отзад.

Изкуствено застарените джинси се произвеждат с цената на белия дроб на виетнамците. Новият ви телефон е нов, защото китайците работят, докато се самоубият. А вие го използвате, за да цъкате в Туитър, за да съобщите на приятелите си какво сте обядвали. Приятелите ви харесват това, което сте обядвал и не дават 5 пари за китайците, както и вие.

Важното е, че обядът ви е публично събитие. Ах, тази публичност и привидната връзка, която Интернет осигурява на закачилите се за мрежата. Вече дори известните телевизионни личности могат директно да достигат до своята фенска аудитория, с която да споделят какво са обядвали. Да ни е честито!

Хората са започнали да умират онлайн, да се женят, да страдат за загиналите си в катастрофа родители. „Почивайте в мир мамо и татко!“, пишат на профилите си. Реакцията: thumbs up!

Безумна публичност и големи изтръпнали очи втренчени в мониторите – това е работият лайфстайл на хората с чиповете. Отдавна онова, което вършат не е работа, то по-скоро прилича на цъкане. Цъкане, което изхранва семейства. Затова хайде да не си говорим за свобода.

Повярвахте ли, че „революциите“ в арабския свят или финансовия свят на Америка са се случили заради Туитър. Сериозно? На толкова малко ли оценявате духа на хората? И впрочем каква революция? Да забелязвате някой да се е засилил да се променя? Да захвърля новата си бурка в името на повече свободен секс, да захвърля новата си пералня в името на повече дървета на Витоша?

Да не забравяме, че сме затворени в баналания медиен пи ар на мнозинството. И както си плуваме в това алчно блато, разплути, дебели и задоволени, излайваме по някоя псувня за гадните китайци, индийски и всякаква друга долна измет, която дръзва вместо да си седи в лайната и да произвежда нашето щастие, да се опитва да се докопа и тя до незаменимия лайфстайл на златния милиард.

Все повече заприличаваме на купчина силиконови импланти стоварени площад „Народно събрание“. Смес от социални аусайдери с плетени шапки и алтернативни наследници на заможни родители, които изплащат изтънченото им образование из европейските столици, нещастни родители и лъжовни деца, хитри глупаци и важни идиоти с големи кредити.

И ако в „Шоуто на Труман“ телевизионната реалност всъщност е измислена и цялото място има граници, които можеш да преминеш, разушиш и пробиеш, съвременната реалността е доста по-аморфна. По-скоро ни се налага да плуваме в парафинена слуз, отколкото да се преборваме със всемогъщи противници.

Сигурно затова има толкова носталгия в детството. Въображаеми, ама индианци – сега нищо.

А нуждата от смисъл се запълва с някакви вътрешни лутания в блатото на личността ни, защото нямаме право да излизаме извън пределите на телевизионното си студио, в което се раждаме, живеем и умираме. Сценаристът е богът на нашето неспиращо забавление. Сменяме каналите, сякаш чоплим семки, докато накрая и езикът и устата ни не изтърпе. А после глътка вода за прокарване на болката. И минаваме на следващия канал.