В края на миналата седмица попаднах на любопитно заглавие “Комисарите на подмяната“. Оказа се, че това е списък с врагове на антиправителствения протест и поддръжници на задкулисието. Не знам за вас, но аз като видя “задкулисие” и спирам да чета, но о! изненада – видях името си там! Понеже съм на “А” нямаше начин да го го пропусна.

Правенето на списъци с врагове на народа е изключително долнопробно занимание, с което в наши дни най-често се захващат фашизоидни любители на конспирацията. Затова и не обърнах внимание на написаното – то е от онези четива, които те разграничават цивилизационно – повярваш ли им, значи нещо сериозно се е объркало. Затова няма да ви занимавам абсурдността на имената в списъка.

Няколко дни по-късно списъкът получи разпространение из няколко долнопробни сайта, но изненадващо и “Антиправителствената информационна служба” (NOрешарски!) го публикува. Както се досещате, не съм сред заклетите читатели на “службата”, но пускането на този списък там, сякаш премина границата, отвъд която се засилваш по лайняната река надолу без гребла.

Даването на публичност на такива списъци е противоречиво събитие. Най-малкото човек започва да се чуди какво следва. Ще стрелят ли по мен? Или ще ме плюят като ме видят? Каква е целта? Един от “основателите” на сайта – Любомир Стайков е написал красив отговор-пътепис – “За тези и онези списъци (или когато монасите-будисти удрят)“. Текстът наистина е интересен, струва си да се прочете. Това, което можем да тълкуваме като позиция на антиправителствените сили е, че не е правилно да се публикува, но понеже имало един друг списък, в който имало техни хора, сега те си го връщат като публикуват списък с другите хора. Причината – защото те стават лоши и агресивни като будистки монаси, които търпят, но като те ударят – удрят един път.

Будистки монаси, които пишат списъци с врагове на народа. Идилия.

Много е образно, но това вече сме го виждали. Има една такава позиция сред синия градски електорат на средна възраст, че ако преди “им бяхме пуснали кръвчицата на комунистите”, сега щяхме да живеем в рая. За съжаление, тази жажда за кръв и отмъщение е напълно приемлива като тема  на разговор. Вижте и чуйте какво казва Камен Воденичаров на “ранобудните студенти”:

Ако не ви се гледа, ето основното:

“Ние послушахме по-големите, послушахме разума. Да има мир, да има спокойствие. Да има диалог. Страхотни майстори са на тези измишльотини. И не излязохме и не ги изхвърлихме в Перловската река. Ако ние тогава ги бяхме изхвърлили в Перловската река, сега вие щяхте да си учите и да си четете лекциите.”

Бурни аплодисменти.

Някои хора май са замръзнали във времето, а фактът, че залата аплодира кръвожадната му изцепка, е меко казано скандално, но сякаш се вписва в общото усещане, че окупацията има своите очевидни политически пристрастия. Политически пристрастия, които се коренят дълбоко в 90-те и които направиха възможно герои като Камен Воденичаров да имат някакво влияние. Абсолютно незаслужено.

Защото Мирът, Спокойствието и Диалогът не са измишльотини. Не са смешка и манипулация. Те са основата, върху която трябва да стъпим, ако искаме да се развиваме и променяме. Какви комунисти? Каква Перловска река? Правенето и разпространението на списъци е еднакво долнопробно занимание, независимо от това на коя страна на политическата барикада стоите. Никаква промяна и нищо ново няма да произлезе от протест, който се движи от до болка познатите физиономии, които се надяват на абсурден реванш. Тяхното място е в миналото, а че няколко десетки съвременни студента се асоциират с предишните студенти, е наистина тъжен факт.

Единственото оправдание е кризата в Образованието и че са една шепа хора и в никакъв случай не представляват всички свои колеги. А между това да ръкопляскаш на “списъка” и на изказването на Камен Во няма особена разлика. То е морално падение и пълно безобразие.