Достатъчно е човек да направи бърз преглед на профилите на „десните“ лидери в социалните мрежи, за да се сблъска с такова количество сърпове и чукове, СССР, Сталин, танкове, ударници, комунисти, бригади и Държавна Сигурност, че човек започва да си задава въпроса „Дали пък те наистина не живеят в това време?“. Винаги така съм си представял историците – седят, четат за Великата История На България, цъкат с език, ядосват се от поредицата от малшанс и откровени несправедливости в миналото ни. Ех, ако те бяха живели в тези времена, щяха да се съпротивляват, да изобличават, да се борят със зъби и нокти! И може би щяха да променят хода на събитията.

Но това са само фантазии, в България няма комунизъм, може и да са останали комунисти, но на бас се хващам, че броят на бездомниците е по-голям. И това не е много оригинално наблюдение, защото е очевидно. Колкото по-оригинално обаче се изкажеш за „комунизма“, толкова повече ти се вдига рейтингът на уважение в социалната група. Както казват експертите, престижно е. Пренесено в социалните мрежи, това се превръща в своеобразен соц. хейт, продукт, който се разпространява към соц. хейтърите. А някои от тях дори не са помирисали соц.

Последните сякаш бяха заспали последните години, но намериха своето място сред протестиращите срещу правителството българи и разбира се, в реалността на Фейсбук. Това даде шанс на страшно много хора да се хванат за сърповете и чуковете, и да бъдат и те като големите котараци. Всеки графичен дизайн е пирон в ковчега на комунизма, всеки поет е трън в очите на тоталитаризма, всеки статус е краят на Държавна сигурност.

Да, да бъдеш креативен в Интернет не е особено сложно, понякога е достатъчно просто да потърсиш в Гугъл и да преведеш чужда демотивираща картинка. Не малко от тези картинки после се принтират и се пробутват като лозунг-позиция, но не защото имаш нещо важно да кажеш на хората, а защото искаш да те погледнат, да те харесат и споделят.

Същото правят и т.нар. „десни лидери“. И да има някаква политика и реформаторстване, тя по-скоро прилича на оригинално затапване на всяка алтернативна теза, която не идва от „наши“ хора. Нищо чуждо не се споделя, освен ако не е преминало през задълбочена идеологическа проверка. Лесно е да кажеш „Свобода или СССР“, но е трудно да измислиш как по дяволите да поставиш националния интерес някъде там между големите акули. Лесно е защитиш свободата на „Pussy Riot“, това истинско и автентично посягане върху свободата на горките пънкарки, но пък Едуард Сноудън.., хъм, може би е най-добре да го предадем на САЩ, защото те знаят най-добре, а и помагат на крехките демокрации. С бомби.

И разбира се, някакви въздушни размисли за пазара, капитала и предприемчивостта на личността и прочие, които нямат нищо общо с това, което се случва в момента.

Но и това са само фантазии, защото ако на някой му дремеше за „Борбата на путките“ или за Сноудън щеше да направи нещо повече от това да декларира коя именно Велика сила му харесва повече. Същото се отнася и за соц-а – ако на някой толкова му дремеше, може би щеше да направи нещо за тия 45 години. Ако не да гладува или самозапали, да напише нещо повече от “Люти чушки”. Не, че нещо задължително щеше да се промени, но поне днес щяхме да имаме паметник на активните борци срещу комунизма.

Един „комунист“ от контрапротеста ми каза: „Не ги слушай, че някой нещо им е попречил на тия. Акълът им пречеше“. Това, което той казва с насмешка, ние много отдавна го подозираме. Ако някой е пречил на българските творци в соц.-а да създадат най-великото и изстрадано през очите на българския народ произведение, защо не го създаде след 89-а? Кой им пречи в момента? Комунистите? Орешарски? Стига глупости – това, което ни пречи е акъла, таланта, арогантността, страха… 23 години преход, драматична промяна на модела, мутри, обедняване и забогатяване, самозапалвания и народно недоволство. Имаме материал поне за 3 Нобелови награди за литература. Трябва само да седнеш и да ги напишеш, но това новият стар българският интелектуалец не го кефи – предпочита да пише за фривилната си грухталност и после да прескача загражденията пред Парламента, да гладува щафетно и да драска харти за разграждане на олигархичния модел. И да твърди, че гладът в името на кауза, колкото и абсурдна да е тя, е равностоен на самозапалването, защото не можеш да си платиш тока. Не се заблуждавайте по броя на лайковете и шерванията – това поведение е толкова позорно, че чак става смешно.

Позорно е, защото е очевидно, че интелектуалецът няма нужда от спасение чрез революционна промяна, той не протестира срещу бедността, защото бедността е излагаща и да се говори за нея е адски „соц. и остаряло“. Само че това не е вярно, защото соц.-ът може и да си е отишъл, но бедността съществува и нито ситите, и нито гладните, гладуват срещу нея.

Позорно е, не защото Едвин Сугарев не заслужава спасение и не защото сме чак толкова бедни. А защото това показва отчайваща липса на съпричастност и справедливост в обществото ни, отказ да застанеш на страната на по-слабия, но ентусиазъм да застанеш на страната на по-умния. И това ни се пробутва като демократичната алтернатива на сърповете и чуковете. Един вид – в соц.-а избирахме бедните и видяхте докъде стигнахме, затова сега ще направим по-правилния избор. Този избор обаче е банален, и преди и сега, от него нищо не зависи.

Защото в крайна сметка, акълът е същият.