„Тъжнотия“ е заглавие на репортаж от контрапротеста на защитниците на правителството на Пламен Орешарски, който беше публикуван в Уебкафе. В текста авторът се натъжава от тъжната картинка на събраните пред НДК червени старци.

Сигурно сте ги виждали, тези грозни хора с ужасяващ вид и ужасни приказки, които са противопоставят на другите протестиращи, онези младите и красивите.

Контрастът е крещящ, но за сметка на това напълно предвидим. Защото ако ще вадим червени бабички от ръкавите, техният еквивалент не са младите и прочие, протестиращи срещу Орешарски българи. Техният еквивалент са сините безнадеждници, тези като Стефан Стоянов и съпругата му Таня, които обявиха гладна стачка в сряда и я прекратиха в петък. Изгледайте записите и си помислете дали това също не е „тъжнотия“, дори по-голяма. (И целият този реквизит на гладния български „интелектуалец“, плакат, книги, апарат за мерене на кръвното…боже господи!)

И на червените бабички, и на сините безнадеждници, животът им е тъжен, прецакан, преебан, загубен, погубен, поруган, отречен, неясен, печален, навъсен и нещастен. Много е лесно да погледнеш тези жертви на прехода от висотата на своето преходно интелектуално превъзходство, да се пошегуваш изтънчено и да ги омаловажиш. Наистина е много лесно. А то е толкова тъжно, че чак ти става неудобно, искаш да отместиш поглед от отвратителната гледка.

Първите ни се разказват като нещо абсурдно лошо, а вторите като нещо абсурдно добро. И това не е позиция, а обикновено клише. Като „…и накрая, една любопитна новина“.

Колкото и червени бабички да докараш с рейсове пред НДК, техният брой няма да се доближи до броя на младите и красиви протестиращи българи. Няма да се доближи дори до броя на стефан стояновците и техните съпруги. Толкова ли е изненадващо, че едните са 100, а другите са 10 000? Че едните са внесени, а другите живеят там? Че едните са грозни, а другите – красиви?

Всеки, който има възрастни родители, знае това. Хубавите телевизори обаче, не харесват грозните картинки на старци. За да им се обърне внимание, трябва да се съберат и доставят в центъра на големия град. Човешка зоологическа градина, която не спира да ни удивлява с екзотичната си колекция от застрашени видове.

Неприятна особеност на съвременното потребителско общество – трагедията на възрастните протестиращи се крие в това, че преди 22 години те живееха по-добре, а трагедията на младите протестиращи е, че днес те не живеят по-добре от вчера.

Почти половината си живот единият ми дядо е чукал павета – гадна работа, която в крайна сметка му докара Паркинсон, който дълго и бавно изстискваше живота от жалкото му тяло. Паветата не са на почит в съвременния свят, много друсат. Говори се, че когато ги заменят с асфалт, ги продават скъпо на богати хора, за да си направят красиви алеите в градините. Често, когато пътувам оттам, си мисля затова, че някои от милионите павета по „Борис“ ги е направил той и че това няма никакво значение за никого днес.

Другият ми дядо беше селянин. Животът му е започнал в един хамбар заедно с животните и завърши в голяма фамилна къща, която днес е порутена.

Така си представям всички наши червени бабички и старчета, които са изчукали тая страна от нищото, повярвали или не, на една идея, и които 22 години гледат как се разрушава всичко, което те са построили, включително и собствените им домове. И ако има някой в родината ни, който не може да бъде обвиняван в този грях, това са те самите.

Затова поговорих с няколко от тези страшни, гнусни и противни чудовища пред НДК.

Неделя е. Отделни групички от възрастни хора са изпълнили пространството около пилоните при двореца, наречен на името на дъщерята на диктатора. Хората все още се събират. Сцената (височината, на която са монтирани пилоните) се подготвя, някои се опитват да махнат лепенките-фотомонтажи на “Кръстника” и “Жокера”, залепени през нощта от идеологически врагове, за да ги дразнят. И те се дразнят – “Гледай! Вандалщина!”

Заговарям се с възрастен мъж, който не иска да казва името си. Категоричен е – “Тука сме, защото сме идеалисти”. Питам го дали идеята не беше лоша в крайна сметка. “През целия си живот съм бил честен и почтен работник. Ето, имам тромбофлибит и на двата крака”, показва ми, ” Тази идея беше много добра за нас, за трудещите се. Но се навряха вътре неетични и непочтени хора. И затова сме на тоя хал. Като днешното време, същото е, никаква разлика!”.

Ядосва се на младите протестиращи. “Ще ви кажа и друго, свраката всека година вие гнездо, на едно и също място не мъти. Тия днешните са такива, протестиращите, „недоволните от правителството“”, провлачва той многозначително.

Тръгвам, а мъжът ме дърпа да ми каже още нещо последно, което аз със сигурност не знам. “Не ги слушай, като се оправдават тия, че навремето някой им е пречил да направят нещо. Пречеше им акъла, мойто момче”.

Ставри Узунов, механик, пенсионирал се е 2000-ата година.

Ставри Узунов е бил механик. Изглежда спретнат и разумен, може би защото не е чак толкова възрастен. Пенсията му е 700 лева. Това са доста пари, питам го дали увеличаването на пенсиите е важен въпрос за него. “За мен специално не, но имам много приятели, за които това е жизненоважно”. А дали живее по-добре сега, отколкото преди 89-а? Отговорът е категоричен, не.

Той е от тези хора, които не могат да оценят Волен Сидеров като положителен човек, но оценяват като положителни някои от неговите послания.

Един пич минава с колело и дете в монтирания детския стол. Привлича вниманието на старците: „Оставка! Оставка! Оставка!“, подвиква ритмично с не чак толкова голям ентузиазъм. Всъщност в периферията на протеста е пълно с млади софиянци, които са дошли да снимат старците, за да ги пуснат по-късно във Фейсбук. И с „благи и нагримирани“ журналистки, които задават крайно незаинтересовано своите въпроси.

Питам Ставри защо младите им се подиграват. “Липса на жизнен опит”, казва той, “Освен това те поставят личните си интереси над останалите. Тези хора имат работа, вероятно имат висока заплата в някоя чужда фирма. С какво помагат на останалите българи?!”.

Защо правителството не трябва да подава оставка?

“Честно казано, би трябвало да подаде оставка, защото прилича на марионетка на някакви странични сили. Този момент обаче не е за оставка. Ще стане по-лошо. Този, който ще дойде, трябва да постави първо интересесите на обществото. Оставка сега значи да се върнат назад нещата”, смята Ставри.

Д-р Мария Георгиева, на 73 години.

Тя е онзи тип жени, които и на 75 години не спират да са жени, не се отпускат, доколкото могат, не се предават… или може би са имали късмет с пенсията. Започва да ми разказва едно безкрайно пътешествие през кабинети, хора, професии, лаборатории. “Местиха ме, защото нямах колеги и нямах семейство тогава”, разказва тя.  Работата й се е състояла в това да образова епидемиологично южна България.

Според нея правителството не трябва да подава оставка, защото не вижда достойни хора, които да дойдат на тяхно място.”Питам ги, когато минавам по жълтите плочки, каква е вашата мисия, какви са вашите цели. Направете партия, кажете какви са вашите идеи, а така – само вятърничави мисли”, сигурна е тя.

Всъщност повечето от хората там, разпознават безпогрешно като свои врагове медиите и другите протестиращи. Това е важно да се разбере – те не просто искат Орешарски да не подава оставка, а да го защитят от другите протестиращи. Онези, които в тяхното съзнание олицетворяват унищожението на живота им.

Накрая Мария ми разказва за комунистическото си потекло. “Имам убит братовчед, от отряда на Вела Пеева. Убиха го в Македония. Аз бях на 4 години, спомням си майка ми как го спираше да не ходи. Но тогава имаше много революционно настроени хора. Истински комунисти. Бях малка, но си спомням, на погребението, донесоха една ръка, само това беше останало от него”.

През това време нелепите говорители на протеста започват своите изпълнени с революционен плам речи. Има гости от провинцията, те са специално поздравени.

Иванов, на 80 години, инженер.

Иванов е малък възрастен човек, гледа неподвижно и слуша тихо речите. И неговата оценка за соц-а е предвидима, но не толкова емоционална. “Живял съм по царско време, живял съм и по времето на социализъма, и сега живея по времето на демокрацията. Откровено казано, за себе си говоря, най-добре съм живял по времето на социализма. Това е. Тогава нямаше безработица. Сега е пълна разруха. Всичко се унищожава. Аз съм бил на бригадите, на Перник – Волуяк. Работехме, дет се вика, безплатно. Хората отиваха със съзнанието, че нещо ще добринесат за тая държава…”.

Защо защитавате правителството?

“Това е законно избрано правителство. Народът така е преценил, така е гласувал. Освен това всичките тия, социалните проблеми, които обществото ги постави февруари, то ги решава. Какво искат повече?”, ядосва се тихо старецът.

На сцената под пилоните, напрежението се увеличава, жена пламенно се възмущава от голите гърди на „Свободата“. Там е и езиковедът доц. д-р Любима Йорданова, която познава „тайните на политическата реч“. Разпознала ме е безпогрешно, придърпва ме съзаклятнически и казва „Снимайте, снимайте, и публикувайте после снимките във Фейсбук, за да могат всички да ги видят тия какви са. Виж я тая само, какви гърди развява, а се възмущава за голото момиче!“.

„Добре“, казвам.