Няколко дни след нападението над Ахмед Доган изобщо не проверявам какво пишат хората в т.нар. „социални мрежи“. Не само защото не искам да увеличавам отчаянието си, а и защото много добре знам за какво иде реч. Безкрайната етническа омраза отдавна се излива по най-безсрамен начин и повечето ни сънародниците ни нямат никакъв проблем с този факт.

Нали, не си представям как хората се организират, протестират и изискват някаква либерална промяна от управлението си. Вместо това те са склонни да въртят обвинителния си пръст от висотата на компютърния екран и да „постигат въздушни цели“.

Но не омразата към турците е изненадваща, изненадата се крие в очевидната подмяна, която се случва  в момента. Някакъв психолог от МВР на дълго и на широко обяснява, че мотивите на “българския патриот”, който насочи пистолет и дръпна спусъка, били идеологически и политически.

Той, човекът, искал да промени статуквото и затова се решил на действието си – единствената му цел била привличане на вниманието… О, я стига!

Единственото, което със сигурност може да се каже за нападателя, е че има дребно-криминално минало. Каква политика? Каква идеология? Какъв млад човек?

Единственото, което може да се каже, за охраната от натоварените с тази задача служби, е провал. Около НДК е имало 7 полицая. Точка.

Иначе би ми било изключително интересно Октай Енимехмедов да направи публично своето политическо изявление. Нека изтъкне дългата си „антидоганова“ позиция и отчаянието, което го е подтикнало към пистолета. Дано иронията да си личи.

Значи държавата, управлявана от полицаи, тази, която пробутва като универсално решение наказанието, полицията, прокуратурата, съда и санкцията, внезапно решава да бъде умерена?! Представете си само какви биха били реакциите, ако нечий чужд вожд беше нападнат. Какво щеше да каже Цацаров тогава? Щеше ли да бъде умерен, този иначе „безкомпромисен“ обвинител? Щеше ли прокуратурата да е длъжна на българското общество?

Но не, сега най-важното изискване на българското общество се оказа, че е наказването на извършители на побоя над Октай Енимехмедов на трибуната. Някои дори безсрамно го наричат опит за убийство… А всички доволно се обединяват около позицията, че истината никога няма да излезе наяве.

Все пак, къде бяха подписките, когато Николай Цонев беше арестуван? Къде беше Божидар Димитров, когато Цачева и Цветанов “протестираха” в Банско? Къде беше гражданството, когато „селският идиот“ Боян Максимов беше проверяван от полицията, защото беше заснел спящи в патрулка полицаи? Или пък когато разпитваха Мишо Шамара за песен, която е изпял? Къде бяха всички, когато вътрешният министър Цветан Цветанов си назначи прокурор? А „Мишо Бирата“ помни ли го някой прокурор изобщо? Дюните, апартаментите, флашките… списъкът е безкраен.

Разбирам цялото напрежение около личността на Доган, но това, което се случва е класическа подмяна, защото, драги сънародници, да се разбере кой именно е поръчал нападението, е несравнимо по-важно от това да се накажат тия, които са наритали Енимехмедов на трибуната.

Това именно е „европейското“ изпитание, на което българските граждани трябва да подложат държавата си. Всичко друго ни отдалечава от истината.