Преди време „Асошиейтед прес“ заведе дела срещу няколко текстилни компании в САЩ, които са използвали без разрешение снимка на агенцията – отпечатвали са я върху тениски. Дело е заведено и срещу художникът, който е рисувал по снимката без разрешение.

Важно е да се отбележи, че всъщност не става дума за самата снимка, а за онова, което художникът Шепърд Фери е нарисувал, гледайки снимката. От агенцията са сигурни, че използването на същото изображение върху тениски, е крещящо нарушение на авторското им право.

Резултатът прилича на нещо средно между лика от тениските с Че Гевара и логото на американската баскетболна асоциация. Лицето на Брак Обама с надпис „Надежда” (Hope) отдолу. Ако сте имали достъп до Интернет през последните 4 години, със сигурност сте я виждали повече от 1 път. Графиката придобива популярно именно заради първия чернокож американски президент.

4 години по-късно Обама е преизбран категорично за своя втори мандат, сякаш само, за да докаже, че “надеждата” все още работи. Фери обаче няма този късмет. Макар и обвиненията от АП да са свалени през 2011-а година, през месец септември тази година той беше осъден на 2 години условно. 42 годишният американец е признат за виновен за това, че е фалшифицирал и унищожавал доказателства в процеса с АП. Може и да ви се струва несправедливо, но самият Фери е радостен при обявяването на присъдата. Вероятността той да бъде вкаран в затвора беше съвсем реална.

Президентът на АП Гари Прут не крие своето задоволство: “След толкова време, енергия и усилия, ние в АП се радваме, че всичко вече е зад гърба ни. Надяваме се, че този случай ще подсети всички за важнотостта тези, които създават оригинално съдържание, да бъдат компенсирани”.

Трудно е да се прецени кой е по-крещящо безобразен  – дали уличният илюстратор, който иска своята част от пая с тениските, или агенцията, която внезапно е разпознала „творбата“ в една съвсем случайна снимка – тя е толкова типична, че самият факт, че е разпозната, е удивителен.

А може би виновни са алчните производители, които са решили да спечелят, продавайки „надежда“ на едни напълно безнадеждни хора. Сигурно е само, че авторските права върху образа на надеждата, имат по-голяма тежест дори и от самата надежда.

Племеникът ми живее в онази гранична възраст, която аз изживях значително по-драматично – много алтернативна музика, много наркотици и много крайни позиции. Повечето от нас си спомнят това време с досада, нежелание или срам, но и с твърдата убеденост, че макар и да си имал съвсем сериозната вероятност да не оцелееш, си усетил горчивия и отровен вкус на свободата в устата си – разбира се, примесен вкуса на вчерашно повръщано.

Срещи на улицата, разговори от улични телефони, алкохол и въргаляне в парка, секс, който би искал да забравиш завинаги. Пълна трагедия. Но днес вече не е така. Днешните млади се срещат в МОЛ-а, говорят по смартфони, друсат се на стъклени масички и се чукат в изложбени зали.

Струва си да се попитаме: „Защо един човек на 12 години предпочита да се разхожда около витрините вместо на улицата? Защо предпочита луксозната опаковка на живота под похлупак, вместо суровата реалност на улицата? Може би защото там всичко е по-лесно  и няма кой да те наплюе дори? Но откога всъщност 12 годишните започнаха да предпочитат сигурността пред интересното? Нали уж животът е пред тях и могат да правят каквото си поискат. Защо не го правят?

Жал ми е за тези малки девствени души, които нямат никакъв шанс – разхождат се като едни недостоверни гаврошовци по коридорите на глобалния пазар, само за да си пожелаят неосъществимо голямо количество предмети.

Нещата много се промениха. Свободата вече е просто още един от онези продукти, които ни ги пробутват и които могат да се купят с пари. Това е нещо ново, но докато за някои от нас все още съществува перспективата на малкия живот, разкъсан между малкия магазин, сладкарница, кино, апартамент, расте цяло поколение, за което тази перспектива липсва.

Днес пазарът не е място, където се купуват само стоки – той се е превърнал и в място, където се купуват и продават ценности. Пазарът е призван да регулира не само нашите икономически отношения, но и всеки един шибан акпект на живота ни и цялото ни бъдеще.

То изглежда все по-технологично и глупаво едновременно. Нови технологии, Интернет, забавления. Би трябвало всичко да е много по-сложно, но всички тези по-сложни изисквания към младия човек, го карат да живее все по-уредено, по-сигурно, по-предвидимо и за съжаление по-просто.

А пък и не знам, кой точно ни излъга, че Интернет е нещо специално и особено. Може и да е бил някога, но днес е просто още един от онези канали, чрез които хората се забавляват – телевизор от n-то поколение. Светът е глобален, иформацията е твърде много и това, което достига до масовото съзнание, твърде често за нищо не става. Въобразяваме си, че глобалната компютърна мрежа подобрява качеството ни на живот, защото ни позволява да се забавляваме навсякъде и по всяко време. Нима това е свобода? Не, не, свободата не е забавна.

Нима си мислихте, че имате свободата да очаквате по-високи пенсии, по-достоен живот, ваканция в шужбина, по-ниски цени на бензина? „Не се ебавай с мене“, каза българският чичко паричко на изпълнителят на нашата суверенна воля, а изпълнителят ни каза „Не се ебавайте с него – 2 милиарда по-малко в бюджета и няма да има пари за пенсии“.

Може би, ако се забавлявахме по-малко, щяхме да си говорим повече, и щяхме да мислим повече, и тогава щяхме да разбираме какво се случва…

Ако мислехме повече, може би щяхме да разбираме и че свободата не е стока, не е щампа върху евтина тениска с авторски права на приносителя. Тогава може би щяхме да предпочетем простите неща, а не простия начин на живот. И щяхме да можем почтено да захвърлим новия си телефон с 1 милион приложения за забавления в канала на историята.

Но може би си мислите, че има проблем в това ? Не точно – проблемът бил в това, че пазарът не бил достатъчно свободен, имало монополи и договорки. Може би смятате, че повече свобода за пазара значи повече дисциплина? Що за глупава концепция?! Та цялата световна икономическа криза тръгна от меката на капитализма и честния конкурентния пазар, защото чичко паричко се е разбрал с държавата да може да дава кредити  с висок риск, за да може да извива ръчичките на тия, които се разхождат около витрините.

Само, че нещо се обърка. Упс – световна криза, безработица, бедност, неадекватни вотове на избори… Е, случва се и в най-добрите държави. Защото държавата не е нищо повече беден роднина на сватбата на чичко паричко с 20 години по-млада миска, който едва е спастрил да купи няколко камъка „Сваровски“. А Чичко паричко подхвърля стъклени мъниста на дивите консуматори, подкупва ги с китайска пластмаса  и бонус точки в потребителските им досиета.

И това сякаш устройва всички. Системата работи добре и тези, които са готови със зъби и нокти да я защитават, идеално ги устройва. Устройва ги дори, когато се окажат сред оная шепа население, която недостойно се радва, че властва над останалата гигантска маса от щастливи идиоти. А най-идиотското е, че ги устройва не само материално, но и интелектуално.

Защото Фери макар и да произлиза от скейтбординг сцената в САЩ, в наши дни е изтупан с официален делови костюм, защото се е надявал да се повтори феномена с „революцията“ на Че Гевара в поп културата. Само дето опасно е подценил феномена с авторските права върху надеждата.

С други думи продал е душата си за пари. А това вече не е престъпление. Престъпление е, ако не си платиш.