“Изкуството като израз на свободата и съставител на културата на една нация не бива да бъде подлагано на репресии.”

„Ние чувстваме Академията като наш дом, място където се ражда изкуството, а с него истината и свободата. Ние и нашите преподаватели сме едно.“

„Вярваме, че академичната общност като колектив притежава силата да провокира гражданско самосъзнание и да събужда чувствителност, да се бори с инертността, да се превърне в двигател на социални процеси.“

„Призивите за храна са призиви за обратна връзка. Всеки от нас е свободен и си купува неща, не сме на изхранване на хората“.

Горното са цитати от декларация на студенти от НАТФИЗ (без последния цитат). „Съставител на културата“ – сериозно?! Това наистина е тъпо, но не би трябвало да е изненада, ако следите публичните изявления на „студентите“. Всъщност за кои студенти говорим именно? Изобщо не вярвам в положителния колективен образ на българския студент и мисля, че преднамереното добронамерено отношение към студентите по принцип има за цел да съкрати всякакво неодобрение, да го обезсили и да му запуши устата. В крайна сметка моделът на протеста се запазва – Оставка в името на някакви патетични думи, а пък какво ще става после – няма никакво значение. Играта продължава по стария начин, въпреки че единственото, което протестиращите трябваше да направят, за да ги приемат на сериозно, е да намалят количеството на разтърсващите думи и да си заврат целия патос, сещате се къде.

Истината е, че няма „Протест на студентите“. 200 човека спали в спални чували е едно наистина „епохално постижение“ на фона на останалите 280 000 студента в  България. Това, което се случи, е че студентите от протеста се преместиха от площада в университета. Дори и лицата пред камерите са едни и същи. Преподавателите, които подкрепиха студентите подкрепиха и големия Протест. Е, къде е Новото? Студенти на НАТФИЗ и преди изпълняваха своите претенциозни пърформанси, а сега ще наричаме същото Новина. С други думи, маркетингът продължава. Ето така студентът от Протестите се превърна в Протеста на студентите. Единствената разлика е, че пред опаковката му имa “New”.

Но може би си спомняте очакването „Щом се върнат студентите в София и оставката е сигурна“. Е, студентите се върнаха и от това не произлезе нищо – София трябваше да е блокирана, а вместо това блокираха университетите и нарекоха това „окупация“. Нали се сещате – окупирай това, окупирай онова – звучи много яко. Но не е. Затова именно окупацията на студентите е безкрайно неинтересна, просто още едно клише за влязло в употреба няколко години по-късно след световната му премиера. Много по-интересни са реакциите будното протестно общество.

Преподавателите подкрепят студентите, но ръководството им смята, че студентите не трябва да са политизирани. Грешка – проблемът изобщо не е в това дали са политизирани или не, след като исканията им са политически, най-малкото може да сме сигурни, че политическите убеждения на участниците отдавна са плъзнали в Храма на образованието.

Проблемът е, че не може с въпроса „Кой предложи Пеевски?“ и морализаторски лозунги да оправдаеш цялата си окупация. Най-малкото, защото всички знаем кой го предложи, кой го избра и т.н. ( Също така знаем кой предложи Румяна Желева и Венета Марковска.) Този въпрос е чалгата на антиправителствения протест и задаването му няма нищо общо със Свободата. Дори и с медийната свобода няма нищо общо, но това е тема на отделен разговор.

Суетната блогърска общност точи лиги и иска тя да беше млада, но не е. Някои си фантазират затова как сегашните студенти били заченати в аулите от родителите си също като студенти в зората на демокрацията. Един вид – има приемственост. Най-лошото е, че наистина има приемственост – приемственост на грешките от миналото. И изобщо, ако чуете някой да превъзнася някое политическо събитие от 90-те, сериозно се е объркал или е ходил прав под масата тогава, какъвто е случаят със студентите на днешния ден.

Понеже окупацията се случва под благосклонното медийно око, се създава усещането, че в университетите се случва нещо важно. Това, което се случва обаче, е безкрайно скучно. Медийният интерес, а и изобщо привличането на вниманието на хората, е цел на окупацията, а не нейно следствие, нито пък е следствие на някакви масови процеси в българското общество. Как иначе да си обясним, че искането за храна и провизии, всъщност не е искане на храна и провизии, а подтикване към преднамерена солидарност, която след това ще ни бъде пробутана като спонтанна от „будните“.

Декларациите и публичните съобщения са увити в идеологически целофан, вместо крайни и революционни искания, каквито би трябвало да се очакват от политически активни студенти, които искат да променят системата. А те просто да опяват „кой предложи Пеевски“. Така че очаквайте още остроумни начини за привличане на вниманието, окупацията на студентите ще продължи дотогава, докато успява успешно да се продава на медиите като нещо важно и интересно.

Случващото се е преди всичко политически маркетинг, той се гради върху посланията „ражда изкуство“, „съставител на културата“ и „събужда чувствителност“, за да се създаде усещането, че всички студенти са млади и непокварени борци за гражданско общество и нови стандарти в обществото ни.

„Ха-ха, о, така ли? И откога?! 280 000 студента, всички те? Не-е-е.“

Глупости – дори декларациите им са написани с грешки и недомислици. Удобна схема, в която дори и самите участници е лесно да повярват. Проблемът наистина е културен, но това включва и културата на студента. Звънливите и сияйни измерения на извисеното студентското самосъзнание са фантазии – положението на днешните 20 годишни е трагично и протестиращите магистри и бакалаври доказват този факт. Всъщност студентите са пълнолетни и могат да гласуват, имат права като на другите граждани. Хората стават студенти и след това спират да бъдат – студентството не е членство в клуба на „привилегированите съставители на културата“.

Защото ако ще обобщаваме студентите, можем да кажем, че това са същите млади българи, които изпълват чалготеките в Студентски град, същите млади българи, които си режат гърлата и пребиват до смърт другарчетата си. Те са същите потребителски абоминати на Свободния пазар, фенове на марки, зрители на сериали и любители на безгрижния живот, като връстниците им, които не са студенти.

Те дори не са институционализирано войнство с изборни права, което се бори за собствения си интерес, а група хора с политически права, които са сложили вериги на университетите и пускат вътре само хората, които мислят като тях. Толкова за „Истината и Свободата“.