Имам чувството, че нещо не е наред с посланиците на настоящи или бивши империи. Най-малкото те са значително по-приказливи от другите. Да сте чули от норвежката посланичка препоръки към политическата ни система? А Джеймс Уорлик дори участва в „В стъклен дом“ – един иначе разтърсващ факт. Но това е само на повърхността – очевидно е, че посланиците от групата на богатите и водещи политика на разширяващо се икономическо и културно влияние държави, са по-специални. От тях и техните думи зависи повече. Когато някой честен местен представител на чужда компания има проблем с българските власти, той се обажда на „своя“ посланик, за да се реши проблема. И той се решава.

И т.н., не е кой знае какво, а и съдейки по предишните им назначения, България е просто още една стъпка в кариерата им на държавни чиновници, и то към повишение. Някои обаче решават, че е много важно „да блеснат“ на фона на иначе скучното ни общество и политика.

Как? С пряко участие в публичния ни живот – пространни интервюта за нещата от живота, светско присъствие, сериали и послания към българското общество. Така немислимото се случва, а и вече не е кой знае колко немислимо – чуждите посланици си позволяват да коментират и да се включват директно в политическия живот на иначе суверенните българските граждани. И това нямаше да е толкова скандално, ако просто изисквахме преди това от всеки посланик декларация за политически си пристрастия, защото те не представляват просто своите държави, а и своите правителства, които са ги назначили.

Така щяхме да знаем, че френският и немският посланик са назначени от правителства на мнозинства на партии, които членуват в Европейската народна партия. А това има огромно значение – благодарение на този факт, тези посланици не морализаторстваха при управлението на Бойко Борисов и ГЕРБ (също член на ЕНП) – едно не по-малко скандално и безобразно управление. Напротив – мълчаха си и дори подкрепяха „усилията на кабинета“. Филип Отие дори даде дълги интервюта, в които подкрепи позицията на ГЕРБ за обяздване на съдебната система под формата „Ние ги хващаме – те ги пускат“. Също така френският посланик, останал горкият без орден, каза, че все още не сме загърбили комунистическото си минало. Още една доза втръснал антикомунизъм, който също беше част от рефрена на предишното управление. Немският посланик Матиас Хьопфнер пък беше още по-категоричен в подкрепата си за рестриктивната политика на бившия министър на финансите Симеон Дянков.

А сега яростно се жужи за спестения орден „Стара планина“ на френския представител. Всъщност, ако видите списъка с хора, които са получили този орден, едва ли ще останете очаровани, но това е тема на друг разговор. Важното е, че сега трябва да повярваме, че това е голям скандал – един вид властта си отмъщава, а публиката дори не подозираше, че такъв орден „се полага“. И сигурно е така. Виждаме как българското бесепе си го връща на европейското седесе. Но да не забравяме, че ЕНП също така подкрепи ГЕРБ категорично на последните парламентарни избори.

Така действията и позициите на добронамерените посланици изглеждат далеч по-обясними. Ситуацията обаче стана толкова напечена, че просто е задължително актьорите и другите културни труженици, също да се включат в постановката. Христо Мутафчиев например, в качеството си на шеф на съюза на артистите, също твърдо поиска орден за френския посланик. Христо Мутафчиев, същият, който ни предупреждаваше през февруари, че ще плачем за Бойко Борисов, защото негова алтернатива няма.

Силно се надявам да не плачете за Бойко Борисов, а ако ви натегне тъга, си спомнете за Вежди Рашидов. Най-некултурният министър в историята на културните министри в познатата ни Вселена,  също иска орден за Отие. А като добавим и Росен Плевнелиев към схемата, излиза, че от ГЕРБ се грижат за „своя“ посланик. Има защо.

А, че посланиците са „наши“ и „чужди“ е всеизвестен факт – представете си само каква би била реакцията на засегнатите “интелектуалци” и “свободни” медии, ако примерно руският посланик ни посъветва нещо добронамерено. Най-малкото ще му припомним тъпкано проблемите в собствената му страна. Просто е задължително!

Такава е първосигналната реакция, която се очаква да имаме към всички представители на бивши и настоящи империи, ако имахме завишена самооценка. Би трябвало да напомним на всички тези посланици за проблемите в собствените им страни и да ги пратим по дяволите. Сигурен съм, че точно това ще се случи, ако българският посланик в Лондон напише пространен анализ с препоръки към Социалната система на Острова, адресиран до нейно Величество, за да се справят най-сетне с отчайващото си социално разделение. Вече си представям заглавията на таблоидите.

Самооценката ни обаче е под всякакви граници и затова нямаме проблем да се примажем към големите и силните. И дори да повярваме, че не е защото са големи и силни, а защото са добри… И изобщо цялото това цитиране и търсене на оценка с пяна на уста на чужди посланици, журналисти и музиканти – наистина ли вярвате, че някой от тези герои наистина ни разбира? Почти всеки репортаж и информация, които се появяват в иначе престижните западни издания, изненадват със своята неадекватност и повърхностност, но въпреки това ги превеждаме и се уповаваме на тях. Всяка посланическа препоръка има вкус на евтина пластмаса, но все пак приемаме доволно височайшето им мнение.

Тук някъде се появява и името на медоустият посланик на Великобритания. Още когато стана известно, че посланикът е прекарал един месец в къщата на българско семейство и дори прослушал чалга, само за да ни опознае по-добре, се досетих, че трябва да очакваме чудеса на храброст и от това негово превъзходителство. Джонатан Алън безспорно има литературен талант – неговите политически речи-есета на тема България се появяват периодично и се разпращат по медиите, където редакторите с трепет ги публикуват, зарадвани от факта, че получават безплатен коментар от посланик и то без правописни грешки. Безценно!

Изобщо не бих се изненадал, ако посланикът подготвя да издаде творчеството си, защото текстовете му звучат някак си преднамерено универсални. Бла, бла, общи препоръки, спазвайте законите и ще се оправите. Тенкю вери мач. Още няколко такива „послания“ и ще се изтърколи мандата.

Притчи, разкази и общи ценности. Всъщност не толкова общи, но тази посока на разсъждения е поразително идеологическа. Защото, за да приемем думите му за чиста монета, а и тези на другите посланици, от нас се изисква да сме съгласни, че тези посланици представляват държави и правителства, които са на страната на свободата и добротата по принцип.

А това е доста лицемерно, направете си труда да проследите кой именно ще пуска бомбите в Сирия, а и изобщо кой пуска бомби, и ще разберете защо. “Такъв е светът”, ще си помислите, “разделен между тези, които продават оръжие и онези, които купуват оръжие”. Но говорейски си за посланици и универсалните ценности на Западния свят, просто е задължително да си спомним за Джулиан Асанж, който повече от година е заложник в еквадорското посолство в Лондон, защото ако излезе, ще бъде арестуван от “доброто” британско правителство и ще бъде предаден на още “по-доброто” американско правителство, което вече осъди Брадли Манинг, войникът предал информацията на Уикилийкс, на 35 години затвор.