Ровейки се в тоновете вербална помия, предизвикана от скромните ми текстчета, внезапно получих прозрение и осъзнах, че отговарям за някакво множествено число – хора, партия, групировка, висша сила или секта, които или са ми изпили мозъка, или са ми платили, а най-вероятно и двете!

Ще ви изненадам неприятно, драги ми смехурковци, това са моите 6 причини правителството на Пламен Орешарски да подаде оставка:

1. Оставката е логична

Как е възможно да очакваш пълен мандат при такава ситуация?!

Въпросът е кога? Ако го направи веднага – повтаряме същия парламент, или по-лош, като единствената полза от цялата галимация ще е влизането на т.нар. реформатори, представляващи колосалните 5% от българите.

Ако пък премиерът си въобразява, че може да чака новите политически субекти да заявят своето присъствие, то си прави сметката без кръчмаря.

Едно е сигурно – с протести или без – при такова разпределение на партиите в парламента, а и извън него, мнозинството може да се нарече всичко друго, но не и стабилно. Отново имаме два варианта – управляващите (1) смятат, че боравят с нация от глухи и слепи или (2) са глухи и слепи.

2. Това правителство не беше избрано от българите

Прескачайки поведението на ГЕРБ, фактите са си факти – БСП не спечели тези избори. Нещо повече, БСП мобилизира протестния вот срещу ГЕРБ с обещанието да преустанови сливането на бизнес, държава и престъпност, след което ги сля демонстративно на първия си ход.

БСП и Орешарски приеха горещия картоф, нещо повече – те го поискаха. Оправданията, че пари, не интересуват никого – всеки мислещ човек беше наясно, че което и да е правителство след ГЕРБ, няма да го бъде.

Имаше начин кабинетът да бъде широкоскроен, но господата Станишев и Орешарски го изхвърлиха на боклука, поддавайки се на шантажа на парламентарните си партньори, отказвайки диалог с онази половина от нацията, която не ги иска, подвеждайки предизборно хиляди хора.

3. Орешарски и Станишев излъгаха

Какво си представяха повечето гласоподаватели на Пламен Орешарски след неговата предизборна кампания:

– Орешарски получава мандат и излиза с ясна стратегия и времеви план на работа: скъпи съотечественици, положението е следното, ще правим това, това и това. Ще го направим еди-как си и до еди-кога си, а после ще ви осигурим честните избори, за които мечтаехте.

– Орешарски създава правителство от работещи хора*, които имат доверието на различни обществени прослойки, възстановявайки поне фрагмент от изгубеното доверие в родните институции.

– Задачите се отмятат, къде добре, къде – не, срокът изтича, новите избори са факт. Логично, очакванията се въртяха около съвпадането на предсрочните парламентарни избори с тези за европарламент. Бойко си отиде, спете спокойно деца…

А какво получиха? Правителство, което извърши някои от нещата, които се обещаваше, че ще извърши, но без да бъде онова, което се обещаваше, че ще бъде.

* Експерт не означава партиен функционер, който говори 2 езика. И, не, не минава аргументът, че преговаряли, ама никой не искал да говори с тях. Ако това правителство беше поканило примерно Тома Белев за министър на екологията и Иван Костов като заместник-министър на финансите – тогава можеше и да се говори за експертно правителство. Сега не може.

4. Оставката се иска от истински хора

Когато толкова много хора не те искат, най-малкото трябва да се замислиш. Или ако не се замислиш, поне да покажеш, че нещо ти пука. Колкото и икономически и политически стимулирани хора да има на протеста в София, повечето от тях просто не те искат – със или без стимул.

Пълната неспособност, а и нежелание, на правителството да влезе в разговор с негласувалите за него, пораждат дежурните подозрения на любителите на конспирациите. Разделянето на нацията на две крайно мразещи се и неразбиращи се групи, е в крайна сметка от полза само за добре познатите ни партии.

Огромните скокове, с които се връщаме назад към шизофренно разцепеното общество, са разбира се грях, и на едната, и на другата страна. Но правителството не можа да произведе и три смислени послания, които да бъдат разбрани от всички, а това е най-малкото политическа немощ.

5. Отново ДПС, отново във властта

Ако има някой, чиито основания да изреве „промяна!“ с многохилядно гърло – това са българските турци. Най-прецаканите от всички избиратели, 10% от сънародниците ни за пореден път трябва да правят избора между местните си сатрапи и насърчаваните от радикализиращата се турска държава отцепници.

Поредното осигуряване на хранилки за псевдо-представителите на турското малцинство гарантира само удължаването на мизерията на най-бедните български региони, нужна, за да се поддържа абсолютната власт над тези изолирани от диалога хора.

ДПС отговаря пряко за това, че в нашата етнически шарена държавица думата „турци“ се използва като псувня. Отделен въпрос е как чува всичко това един човек с турски произход, какво си помисля за своите красиви и умни сънародници, как точно се интегрира в тази “гостоприемна среда” и с кого се идентифицира, когато дойде време за избори…

6. Скандалните назначения

Да назначиш Делян Пеевски за шеф на ДАНС е много повече от скандално. То е отчайващо тъпо и гадно. Единственото хубаво нещо е, че не беше успешно. Не по-малко грозен беше и начинът, по който се извърши това назначение, натискът, който беше оказан върху депутатите, рязката промяна в позицията на Орешарски…

За такова безобразие в много европейски държави се подава оставка. Ако не се подава оставка, се уволняват шумно „виновници“. Ако не се уволни никой шумно, се разказва за „досадна грешка“.

Това, което спретнаха местните хубавци обаче, се случва само на изток от Рая, а за посоките поне имаме национален консенсус.

7. (бонус) Правителство е всичко друго, но не и нещо ново

Никой да не си въобразява, че целта на февруарските протести е била да върне онова, което беше преди ГЕРБ. И тогава, а и сега – хората искат нещо ново. Наричат го наивно нов морал, но биха понесли и средиземноморски нива на корупция, стига само властта да демонстрираше поне някакво уважение и чуваемост към нуждите на нацията.

Вместо това им предложиха същите лица и до болка познатия начин на управление, които непрекъснато дискредитират идеята, че политиката може да променя лицата и маниера си.

В българските парламенти винаги е било пълно с неграмотни герои от „Животинската ферма“. В българските правителства винаги е имало некомпетентни тъпаци, които се интересуват само от това колко ще откраднат. Българските партии винаги избутват на предните си позиции най-неприятния си материал. Не, мерси.

Оставка!