“Сега сме останали живи само четирима. Виктор Меламед, Атанаска Радулова, Гина Мичева и аз.”

Това са думи на Марин Чуров, а хората, за които говори, са последните останали живи участници в интернационалните бригади, които са се били на страната на управляващия Ляв народен фронт в Испания през 30-те години на миналия век. 70 години по-късно се намираме в обикновен софийски квартал, в обикновена панелка с обикновен вход и обикновени стълби.

Марин е роден в село Красен, Русенско, а сега е на 89 години, старец, облечен в стар син панталон, със спомени, които се накъсват от продължителното време, необходимо за съсредоточаване. Когато започва Гражданската война в Испания преди 70 години, той е на 20-ина години, намира се в София, учи славянска филология. Както сам казва, по това време той и неговите приятели се чувстват политически ангажирани.

Политическата ангажираност за Марин се изразява в неговата вяра, че той е ляв, че е антифашист и е революционно настроен. Тогава да си ляв е равнозначно да си модерен. Марин и негови приятели се събирали в шивашкото ателие “Левски” на “Гурко” 17 в София. Когато започва Гражданската война, там веднага се опъва карта, а с червени знаменца се обозначавал фронтът. “И се местеха знаменцата”, казва той. “Къде сме ние и къде са фашистите”.

На страната на метежниците са германски и италиански военни части, а на страната на левия фронт Съветският съюз и интернационалните бригади, съставени от

комунисти и леви симпатизанти

При избухването на метежа на военните през 1936 година, в 20-годишната глава на Марин се ражда идеята да замине като доброволец за Испания. Една година по-късно това се осъществява.

“Дядо ми, който беше много добър човек, ми беше скътал пенсията”. Пенсията, която получавал за баща си, убит в Първата световна война. Събрани са около 20 000 лева. Свиква се семейният съвет и той лъже, че има голяма нужда от пари за образованието си. А както знаем, българските родители и до ден днешен са готови на всичко за образованието на децата си.

Така му дават разрешение да изтегли тези пари, а с тях той плаща билетите до Париж за него, за Коста Събев и за Димитър Генчев. “Тогава за първи път и единствен излъгах майка си”, все още се срамува Марин.

И така те заминават. От Франция пътуват едно денонощие през Пиренеите с автобуси. “Автобусите ни закараха в подножието на планина, оттам с водачи рано сутринта стигнахме границата и ето ни в Испания!”, разказва Марин Чуров.

После пътуват през Барселона за Валенсия. В групата е имало само двама българи, останалите са поляци, сърби, румънци, чехи… Накрая се оказват в базата на интернационалните бригади в Касас Ибанес. “Аз дотогава не бях хващал пушка – казва Марин. – Зачислиха ни в една рота и започнахме обучение с руските винтовки. Стреляхме с картечници, с пушки”.

След две седмици обучение интербригадистите се оказват на “сарагоския” фронт. По това време те минават за по-надеждни от испанците, които са предимно младежи, докато сред чуждестранните войници има хора с военно образование и голям житейски опит.

“Аз стрелях с мойта диктерьовка на един сектор. И ги виждаш как идват към тебе и ги виждаш как ги покосяваш. Тогава от дърпането на ръчката си изгорих ръцете.

А испанците викат “Мадре мие”, докато умират…

Войната завършва с поражение на страната, за която е воювал Марин.

Защо изгубихте войната?

“Защото нямаше чужда помощ, руснаците помагаха, съветските хора помагаха, но бяха много далече.”

Казват, че Сталин е спрял помощта и никога не е искал действително да помогне на републиканците?

“Не е вярно, не е спирал помощта. Ония бяха много силни, нашата авиация със съветски пилоти се бореше ефективно, но бяха много малко. Немците и италианците имаха много по-добри позиции. А политиката на западните сили тогава беше да умилостивят Хитлер чрез отстъпки, да го прикоткат и да спре агресията си, обаче той не спря”, отговаря идеологически подкован Марин.

След загубата започва изтеглянето на север към Франция, но това е само началото на невероятната съдба на този българин от село Красен, оказал се в центъра на световната политика.

На 9 февруари 1939 година групата интербригадисти преминават отново испанско-френската граница. Във Франция те живеят в т.н. приемни лагери.

“Разбира се, нищо не работихме, храниха ни криво-ляво”, спомня си Марин.

Да се върне в България тогава е невъзможно. Всички интербригадисти са лишени от българско гражданство, заради участие в чужда армия без разрешение, а пък и по това време в България правителството е прохитлеристко. По-късно ги местят от Източна Франция в Западна. “Попитаха ни кой къде иска да отиде. Тогава няколко латиноамерикански държави бяха в състояние да ни приемат, аз избрах Чили”, казва Марин.

Но заминаването му за Чили се случва значително по-късно и по съвсем различен повод.

Започва чакане, а дотогава българинът се записва в трудова рота в състава на френската армия. Трудовата рота заминава да укрепва френско-белгийската граница. Там ги заварва и нападението на Хитлер през 1940 година, когато се озовават в ничия зона, обградени отвсякъде. Придвижват се към океана, ако дойде някой да ги вземе. “Обаче никой не дойде и една сутрин рано, на 4 юли, немците пристигнаха,

хенде хох!, посягам към багажа – нихт!

И ни поведоха към Германия. Прекосихме Белгия пешком и се оказахме на немска територия. Там ни натовариха на влак и ни закараха в Дортмунд”, разказва Марин. Разпитват ги, а тяхната версията е, че са били работници емигранти във Франция. После пак ги местят в лагер – в Калининград, Източна Прусия. “Петима българи бяхме, от тях само аз съм жив”, спомня си той.

“И пак ни разпитаха, но този път решихме да пробваме, да видим, може пък българите да ни приемат, бяхме готови в затвора да идем, но в България да бъдем. И след две три седмици, като си дадохме данните, дойде отговор. Българите са им казали: “Те не са българи, те са комунисти, червени”. То тогава всички, които бяха антифашисти, ги наричаха “червени”.

Поставят им белезници на ръцете, защото внезапно се оказват опасни. Натоварват ги на вагон и по онзи непреодолим немски ред групата българи се оказва в “Маутхаузен” – един от 49-те лагера на смъртта. Намира се в Австрия, на 20 километра от Линц. “Та стигнахме, дойде комендантът на лагера полковник Франц Цирайс, да види тия прочути интербригадисти какво представляват. Показваше с жестове, а пък и аз знаех малко немски.

“Вие от лагера не можете да излезете, тука ще умрете”, казва той и ни показва крематориума. А крематориумът пуши. Мирише на човешка плът. “- Оттук изходът ви е само през комина. После се убедихме, че това е самата истина”.

Този лагер е с каменоломна и първата работа, която Марин трябва да върши, е да мъкне камъни, които трябва да се пренесат по 186 стъпала. “Трябва да избереш камък, който да удовлетворява охраната, че е голям, иначе те бият”, спомня си той. “Ако не са доволни, карат те да вземеш друг.” При храната, която те получават, времето, през което могат да издържат, е изключително кратко. “Това беше убийствен лагер, защото работата е убийствена”, казва Марин. “Хората се изтощаваха много бързо и ги унищожаваха. Докато аз бях там, дойдоха на няколко пъти полски евреи и всички тях ги хвърляха от скалите долу.

Крематориумът не успяваше да ги изгори.

“Имахме 10-ина интербригадисти евреи, само една седмица успяха да оцелеят. Даваха им най-големите камъни и ги биеха до убиване. Двама от тях се хвърлиха на електрическите мрежи, другите ги пребиха, за една седмица ги ликвидираха. За евреите нямаше милост. Не е оцелял никой евреин, всички ги избиха”.

В лагера живеят в бараки, всяка барака има две крила, а по средата – умивалници. Има шеф на бараката с двама помощници, по един за двете крила. Шефът на бараката разпределя храната. Немецът Алоис е отговорник на бараката на Марин. “Аз седнах и кротко си ям яденето, а този, Алоис, идва при мене, вижда триъгълника и ме пита “Ти какъв си?” “Аз съм българин.” “А защо си тука?” “Защото съм се бил в Испания.” “Защо не си ми казал досега?! Ти няма да умреш”, ми каза и ми сипа пълен черпак ядене. Нарисува ми един пречупен кръст и с яд го надраска и вика “шайзе”. А аз вдигам ръце и казвам, че нищо не разбирам. Мисля си, че това е някаква провокация”.

Но това не е провокация, а просто невероятен късмет – Алоис е заловен на път да се присъедини към интернационалните бригади във Франция и по тази причина решава да помогне на българина. “И така продължавах с това носене на камъни, докато се оказа, че от нашия лагер ликвидираха инвалидите. Пратиха ги в другия лагер за доубиване, в подлагера “Гузен”, в който аз после отидох.”

След това “поопразване” на лагера се освобождават места и в “командата” (това са групите, които са се занимавали с някаква специализирана работа). Това е шансът на Марин, който веднага се реди на опашка за влизане в командото на чистотата. Да се отдалечи от каменоломната, значи да се отдалечиш от смъртта. “И влезнахме в чистотата. Гладим, чистим, немска щуротия. И за тая работа ни даваха добавъчно”, разказва той, “а капото, отговорника, ме пита кой си. Като разбра, че съм от България, той вика – “В България аз с една марка цял ден живеех и хотела си плащах”. Толкова му било евтино.” Капо Адолф е поредният добър късмет за Марин, защото и той му дава допълнително храна, воден от тези странни топли чувства към България. “Там живнах, Адолф ми даваше ядене и Алоис ми даваше. Беше зимата на 42-ра”. След година закриват това командо, а

Адолф го убиват, защото е куц.

“Испанците в лагера имаха абсолютно доверие на интербригадистите и ни уважаваха много и по-късно в другия лагер дори зачислиха един другар, който работеше в кухнята, да краде и да ме изхранва. Много добри хора, чак ми се плаче”, спомня си Марин и плаче.

Каква е надеждата, какво те кара да продължаваш да се бориш в тази ситуация?

“Всички бяхме убедени, че Съветският съюз ще победи Германия и че ние ще излезем на свобода, ако оживеем. Цялата работа беше ние да се мъчим да оцелеем, да се бориш, да избягаш ударите и да чакаш свободата. В морално отношение това беше голяма работа. Хората, които смятаха да умират, живнаха. Зачакахме с надежда, но после започна разочарованието, защото нацистите стигнаха до Москва”.

1943 година Марин е преместен в подлагера “Гузен”, на 4 километра от “Маутхаузен”. В “Гузен” той пак се оказва в каменоломната, но тук работата е разтрошаване на камъните и товарене на вагони. “Беше ни много трудно с ръцете, бяха наранени, а те ги преглеждат постоянно как са, за чистота. Немска му работа!”.

Удивително лицемерно е това непрестанно насилие да си чист и спретнат на място, където единствено имаш право да умреш.

По-късно Марин се записва във всевъзможни команди с надеждата да се махне от кариерата.

Вече в края на войната есесовците се оттеглили и на тяхно място са докарали виенски полицаи пенсионери. Те ги пазят един вид, докато ги предадат на съюзниците. Хората в лагера обаче научават, че немците слагат взривни материали на входовете на подземните галерии, където са произвеждали оръжия. Планът, изглежда, е да се вкарат хората вътре и да се взривят. “Те не прибегнаха до тая работа обаче, а можеха да го направят, ако имаха време”, казва Марин.

Така на 5 май 1945 година американците ги освобождават.

“Американецът излезе отпред и каза “Вие сте свободни”. Е, като си свободен, какво да правиш?! Всеки се юрна да търси нещо да яде, нападаха есесовските складове, кухнята разграбиха. Кой каквото можеше, изяде”, казва Марин. След това започва уреждането на националните сметки. “Поляците тръгнаха да убиват немците”, разказва той. “Казвам им “оставете го този немец, той не е вършил зулуми, той е нещастен като нас”, а те “Немец е, мамка му мръсна! Убийте го!”.

Освобождаването е факт. 16 испанци и един българин – Марин Чуров, решават да преминат в съветската зона. Оттам ги препращат във Виена, в посолствата на съответните държави. “Върнах се в България победоносно с части на Първа българска армия. Отидох си пак при мойте другари в ателието “Левски”. Те ахнаха, като ме видяха, скелет жив”, спомня си той. Въпреки невероятния късмет, който е имал Марин, при престоя си в лагера, при завръщането си в България той тежи 42 килограма.

“В София при брат си отидох и… започнах да се храня по-усилено, за да добия по-човешки вид и да се прибера на село при майка ми, да не я плаша.”

Това е и краят на историята на едно 20-годишно момче от село Красен, което последвало убежденията си, се оказва за 5 години в концентрационен лагер и оживява въпреки всичко. Невероятна съдба и невероятен късмет. Когато Марин се завръща в България, тя вече е социалистическа. Работил е 15 години в МВР, бил е посланик в Швейцария и Франция, а след това само дипломат в Мароко, Чили и Бразилия.

София, 2006-а година.