Тук всичко е различно и напомня за близкото или по-далечно минало. Или по-точно е застинало във времето. Мястото е един квартал на София, където човек се намира по-скоро в село. Наричат го “Малашевци”, име което в София винаги се свързва с “гробища”. А също и с “битак”.

Целта е да намеря този битак, но по пътя попаднах на място, което сякаш беше застинало във времето. Пътешествието започва от спирката на трамвай номер 2 пред Централните софийски гробища. Там на спирката хора са седнали на столчета и продават грижливо опаковани букетчета заврени в кофи. Цветята са предназначени за мъртвите роднини на купувачите.

Посоката е от трамвайната спирка по улица “Димитър Тошков”. Ходейки по тази улица човек постепенно губи връзка със света, откъдето е тръгнал. Все по-малко хора по пътя и все по-малко магазини. Тъй като това е маршрутът на ходещите пеша към битака, през почивните дни човек често може да види цигани нарамили огромни чанти, като чували с дръжки, да ги влачат едва-едва от крак на крак. Може да види и други хора да се връщат от другата посока с току-що купени евтини дрехи.

Този ден е летен и както всяко село, това място е съществуващо само в горещите месеци на лятото. Тук сякаш винаги е ужасно топло и слънцето пече без милост в главите на хората. И пак, както на село, по улиците винаги има локви, незнайно как попаднали там.

Всичко, което очите виждат е захабено, старо, счупено, ръждиво или избеляло от слънчевата светлина. Изсветлелите пътни знаци едва предупреждават за опасностите по  пътя. Къщите най-често са построени до самата ограда, до входната врата се стига по изтъркани от дългото метене плочки, а бетонът е придобил мръсен тъмносив цвят. Почти всяка къща в района е неизмазана или измазана най-много от лицевата страна, където се вижда наполовина изпопадала и олюпена мазилка. Пред вратите са засадени лози, а под лозите се играе белот.
Наоколо има илюзия за застинал “социализъм”. В дворовете се виждат насадени домати и чушки, зад тях огромни купи със сено. Надписите по стените също са древни “Гери + Кико = ВНЛ”. Чуват се петли и кучета самотно да се обаждат в жегата.

Ходя по улицата, а гол до кръста дядо кара до мен колело, което е купил преди поне 30 години. Момиче се задава по пътя с алени джапанки и очила на сърчица. Виждам хлапе, което ходи с две празни бутилки от бира в двете си ръце. Запътило се е към единственото на тази улица магазинче-гараж. Точно до магазина, в двора на съседната къща, има жена сред опънати простори, която закачва гащи и блузи по тях.

Улица “Димитър Тошков” вече се е свързала с улица “Вела Чорбова”. В началото на улицата се намира местното 59 СОУ “Васил Левски”. Входът на училището обаче, е на улица “Емелян Погачов”.

Сградата на това училище е огромна и празна, а в двора му може да се организира автомобилно състезание, стига от асфалтовата площадка да се изкорени поникналата трева.

Сега е ваканция и училището е пусто. На входната врата е написана реклама:

“59 СОУ “Васил Левски се намира най-близо до вашия дом. Това не е без значение за Вас и за малкия Ви ученик.

Нашето училище: голямо, просторно и светло.

27 стаи, 7 кабинета,…, стол бюфет и локално парно”.

Срещу входа на това училище има полуизгорял камион и написани с боя думи “Аз обичам Зиги”. А на ъгъла, там където започва улица “Вела Чорбова”, на училищната ограда има следи от неосъществен опит за капитализъм: едва четящ се надпис “Кафе Кола Бира” и добавена стрелка, която сочи наникъде.

На няколко крачки от училището виждам две възрастни жени и друга млада говорят пред входа на дома си под сянката на кестен. Питам ги за “Вела Чорбова”, улицата на която живеят. Оказва се, че такава жена е съществувала преди много години е живяла на едноименната улица. За съжаление нейната съдба почти се е изгубила в мъглата на времето и това, което хората знаят, е че е била бригадир и че се е удавила. Най-често употребяваният израз е “бригадирски начала”, каквото и да значи това.

Една от възрастните жени ми казва “Били бригадири и имало дъжд. И те се скрили, а един местен дядо им казал “Деца, тука е много лоша реката, ще дойде и ще ви отнесе”, те не го послушали, а тя дошла и ги отнесла.”. Никой от тези хора не знае точните обстоятелства около нейната смърт. Единственото, което научвам от тях за тяхната отдавна загинала съседка, е “бригадир” и “удавила”.

Докато жените ми говорят идва старец отнякъде. Той внася малко светлина като казва: “Аз нея я помним, имаше едни такива големи уста и с дълга коса.”. И после: “Под един мост се скрили, аз съм бил малък, строели линията Перник-Волуяк и се скрили под моста, били седем, дошла много вода и ги отнесе. И Вела отиде тогава.”.

Дядото решава да ми покаже къщата, където е живяла Вела. Тя се намира на “Вела Чорбова” 27. Къщата е жълта и прави впечатление на по-стара от другите. Времето отдавна е започнало да я разпада. Има малко рошаво кученце в двора. Там днес живеят само наематели. Пред къщата има обрасла детска площадка с баскетболен кош, но с откъртен ринг.

Посоките ни с дядото се разделят. Той решава да ме упъти към Мария. Тя е “снаха на Чорбовите” и може да знае нещо. “Ще намериш лесно къщата”, казва той, ”как се казваше, тия дето стрижат косите, да, там има фризьорски салон. Питай за Мария, тя може да знае.”.

Мария живее на улица “Калач”, която е пряка на “Вела Чорбова”. Тя обаче ми разказва същата версия. Влаковата линия Перник-Волуяк и придошлата река. “Слизат в едно дере. Под моста, което дере е сухо през цялото време, но при такива дъждове изведнъж приижда и ги помита. Доста хора са се удавили тогава. Била некъде на 20 години. То става непосредствено след 44-та година когато започват бригадите. Но коя година е било не мога да ви кажа.”.

Според Мария улицата се нарекла така под натиска на сестра й. “Тя беше партиен член и се занимаваше тука с партията. И тя издейства да се сложи улицата на нейно име”, казва тя.

Мария ме изпраща с думите “Е, тука в блока има племенник. Питайте за Петьо, той ще ви каже.”.

В края на улицата “Вела Чорбова”, там където е най-големия номер,  има няколко блока. Пред блок номер три има череша, а на един от крайните клони виси старец и яде от плодовете. Вътре в блока има ужасна застояла миризма, петна по стените и засъхнала мръсотия. На третия етаж живее Петър Шопов – племенникът на Вела.

Петър е мъж на около 55 години, слаб. Посреща ме в потник “адидас”, изпотен и гледащ телевизия в неделния следобед. Кани ме да вляза, сядаме един до друг, телевизорът работи – той гледа “Любовни квартири”, а малко куче, приличащо на кокер, се мотае в краката ни.

Как е загинала леля ви?

“По време на бригадирското движение, когато се е строила линията Перник-Волуяк”, започва Петър седнал изпънат на малка табуретка”, и тя е била на бригада заедно с други нейни съвременнички…такива набори. Един порой е имало тогава и те се скриват. Били 11 момичета. По време на потопа загиват. И едно момче се хвърля да ги спасява, спасява там едно момиче, обаче другите загиват.”.

Кога се е случило това?

“Ами мисля, че беше преди 9-ти. Майка ми е родена 21 година а леля ми е била 3 години по стара, значи е родена 19-та. Даже мисля на 19 години е била не 21 години. Начи ако е родена 19-та, некъде 39 година е загинала.”.

Петър се е притеснил ужасно и малкото, което знае за леля си го е забравил. Той продължава с разказа си.

“Нашта къща дето е, дедо ми я е купил от софиянец. Понеже баба ми е била от радомирско село. Бобораци. А дедо ми е бил македонец…от Битоля и купуват тука къща. Тя е стара къща, ама са я купили от друг човек. Това тука, както е било тука месокомбината. Тука са живеели колячите на София. Щото месокомбината и тука е било кланица. Софийската кланица е точно на местото на месокомбината. А дедо ми е бил наемен коляч”, казва Петър.

Колячите са ги наемали и те са живели в този район на София. И заради това са си купили къща тук. А това по-късно се е оказало решаващо за днешното име на улицата.

Вече съм в другия край на “Вела Чорбова”, там тя излиза на “Владайската река”. Самата улица извършва няколко много странни завоя и за изненада в номерата в този край започват от 50.

Застанал съм на малко възвишение, реката е зад гърба ми, а битакът малко по-далече. Улицата е пред очите ми. Чудя се как е изглеждала младата Вела, дали е била хубава, дали като дете се е разхождала тук, дали е обичала да стои на брега на реката. Вела Чорбова, от която днес е останало само едно име на улица.