Сръбският писател, преводач и публицист Владимир Арсениевич е роден през 1965 година в хърватския град Пула. През 1994 година романът му „В трюма“ получава наградата „Роман на годината“ на сръбското списание НИН. Оттогава дебютната му книга е преведена на повече от 20 езика. От май 1999 до септември 2000 година е в Мексико, където свири в тексаско-британско-сръбската пънк група “Лос Армстрингс“. От 2000 до 2007 г. е редактор в хърватското издателство “Ренде”. Понастоящем ръководи белградския клон на хърватското издателство VBZ. Живее и работи в Белград.

„В трюма” е книга, която разтърсва с дълбоката искреност, истинското отчаяние. В тези луди години на промени при вас, в Сърбия, какво се промени?

Отдавна я написах тази книга… Вече минаха 15 години, откакто е издадена и почти 20 от събитията, които са описани в нея – времето наистина лети удивително бързо. Оттогава се промениха много неща, но и много останаха потресаващо непроменени. Ние се оказахме много упорит вид, а погрешните схващания безкрайно трудни за изкореняване.

За съжаление, въпреки че сръбската реалност е съвсем различна днес, нагласите не се измениха много от това, което бяха в онези ранни години на война, които разделиха страната и донесоха болка и страдание на всички ни. Разбира се, вместо психотичните соцхардлайнери на Милошевич, които с твърда ръка доведоха Сърбия до катастрофата от 90-те, сега на власт са недовтасалите лигави либерали от демократическата партия.

Вече 10 години след края на войните с падането на тогавашния президент Милошевич, изглежда, че всъщност не сме си научили урока, че нагласите не са се променили истински. В нашето общество има все така много екстремизъм, но в същото време хората като цяло са уморени от всичко това и просто предпочитат да си говорят за други неща. Което, вярвам, също е нещо. Междувременно израсна ново, младо поколение, което е шокиращо склонно да става жертва на същите погрешни схващания и лъжливи представи, които са водили технитебащи и дядовци. Тъжната истина е, че нищо или почти нищо не се променя в дълбочина.

Как гледа младото поколение на тези времена?

Най-правилното решение за нас е да забравим случилото се и да продължаваме напред. 90-те бяха изключително тъмна епоха за нас, чудно ми е дали някой наистина разбира степента и мащаба на този факт. Всичко, което вярвахме, че знаем за себе си, рухна. Не остана нищо, на което да стъпим стабилно. Да си насилник и жертва едновременно – странно и страшно преживяване. Борехме се срещу собствения си неправдоподобен диктатор и бяхме принудени да се бием за него във войните, които изглеждаха безкрайни тогава и сееха ужас и разруха навсякъде около нас.

Станахме свидетели на криминализирането на цялото си общество. Видяхме го как влияе на децата ни, които не израснаха такива, каквито искахме. Бяхме изолирани и затворени от всички страни и в крайна сметка просто ни се събра твърде много. Бяхме бомбардирани от НАТО и оставени да се гърчим в собственото си страдание, докато не се освободим от Милошевичнякак – ние, сърбите, бомбардирани, гладни и уморени. Защото някак силите на НАТО се стопиха, когато Косово престана да бъде под военния контрол на Сърбия. И т.н., и т.н… Това са си мои спомени.

Сега забелязвам, че най-младото поколение, да речем, около 15-годишните, се възхищава и превъзнася миналото десетилетие. Наричат го „златните 90”, неологизъм, пред който премигам в недоумение всеки път. Всъщност те имат предвид нелепата музика от това време, турбо поп-фолк разновидност… Децата днес по необясними причини си падат по това. Или поне някои от тях. Извън този ракурс мисля, че нямат никаква представа какво беше. Но и престъпната сцена от 90-те има някакъв странен ореол в съзнанието на младите.

В една своя статия пишете, че децата са разрушили ресторантите на Макдоналдс – същите, които преди това са посещавали. Вярно ли е клишето за противоречивите Балкани?

Опасявам се, че да. Доказателства за това се появяват непрекъснато и са особено видими във времената на социална или политическа промяна. Например преди около две години, по време на яростните протести срещу отделянето на Косово, демонстрантите в Белград подпалиха американското посолство като в същото меле ограбиха спортни магазини, за да гепят чифт маратонки. Тази двойственост по отношение на държавата и на Запада в цялост е комбинация от очарование, завист, недоверие и омраза.

По време на протестите бяха изгорени и ограбени и няколко ресторанта на Макдоналдс. Оттогава не е имало подобни разрушения, но събитията ни напомнят за тези малко или повече скрити течения в обществото. От друга страна, младите са особено злостни и ексцентрични – тежкият визов режим беше премахнат едва миналата Коледа след почти 20-годишна блокада, която остави много ясен белег върху всеки, расъл тук и през това време.

Защо всъщност за сърбите се оказа толкова трудно да се разделят с Косово?

Раздялата с Косово е особено мъчителна за сърбите, защото през последните няколкостотин години те са били колективно облъчени да вярват, че Косово е сърцето и душата на Сърбия. Косово се разбира като мястото на всички наши изгубени битки, нашето общо място за скърбене. Като такова то дълбоко е залегнало в народната поезия и е една от най-важните национални митологеми.

Освен това ерата на Милошевич започна именно в Косово, което играеше много важна роля във времената на неговото управление. Цялата мизерия започна и завърши там. Има нещо неизмеримо потискащо и безкрайно непродуктивно в начина, по който ние като нация възприемаме Косово. Сигурен съм, че това ни попречи да бъдем по-находчиви по отношение на региона, докато все още беше част от Сърбия.

Въпреки че сърбите биха описали себе си като енергични, жизнени, спокойни и весели хора, те са също така и специалисти в скърбенето – всъщност това е най-силната им черта. Така че би могло да се каже, че разделяйки се с Косово, са получили тъкмо това, от което са имали най-голяма нужда. Сега ще имат прекрасна причина да си скубят косите и да се бият в гърдите през следващите 500 години, но все някога нашите политически водачи ще трябва да седнат и да приемат реалността такава, каквато е.

В една статия във в. “Политика”, която написах веднага след отделянето на Косово, ги замолих да преминат към това незабавно. Но мисля, че ще им отнеме много време, дори да започнат да обмислят нещо подобно. Такава е цената на дребнавите игрички, които играят открай време.

Защо на Балканите тестостеронът има толкова голямо значение?

Мъжете на Балканите са били до такава степен систематично прецаквани в течение на векове от всевъзможни окупатори (по-силни от тях мъже), че са станали безкрайно несигурни и разкъсани емоционално, което е развило тази смесица от комплекси за свръхценност ималоценност. Освен това сме и заклещени на Балканите. Един наш престъпник го сравни с малко езеро, в което има твърде много крокодили. (Той всъщност описваше криминалния свят в Сърбия, но описанието е приложимо за целия Балкански регион.)

Така че сега им се налага да доказват мъжествеността си, което невинаги става лесно. Оттам и цялото това полово говорене. Не знам как е в България, но Сърбия е със сигурност сред най-назадничавите европейски страни що се отнася до правата на гей общността. Това е много чувствителен въпрос тук и всеки опит да се организира гей прайд завършва или с открито насилие, или с множество заплахи, които ефективно преустановяват събитието, преди дори да се е случило.

Потрисам се от безкрайния натраплив негативизъм на общността ни (особено в най-ниските и слоеве) по отношение на хомосексуалността.

Днешните млади имат ли шанс да видят своята лична гледна точка на живота си?

По-скоро не. Виждаме как новото поколение се появява, отрупано с джаджи, които уж правят живота по-лесен и разширяват перспективата, а в същото време целият този лесен достъп и свръхинформираност не дават очаквания резултат. Младите са погълнати в себе си, необразовани и незаинтересувани. Всичко наоколо е плитко, колкото е 157-ият епизод на сериала или поредният сезон на поредното риалити по телевизията.

Като че ли всички тези яки изобретения на ХХ век, които трябваше да ни обогатят, направиха тъкмо обратното. Вече е научно доказано, че търсенето с Гугъл статистически намалява общата интелигентност на хората. Но докато на по-старите поколения това им се случи някъде по пътя, децата растат с него и нагласите им се оформят в тези рамки. Като прибавим към това ишизофренията на живота, който живеем, и живота, който гледаме, дупката между поколенията е налице, само дето не я очаквахме.

Мислехме, че сме много по-близки с новото поколение, отколкото сме били ние с родителите си – каква илюзия! Мисля, че просто трябва да оставим децата на мира и да видим какво ще стане от тях. Както и с всяко предходно поколение досега, нещо ще стане.

Успяха ли готините алтернативни пичове в Сърбия на 90-те да продадат идеите си за бъдещето?

Всъщност някои успяха и това също се оказа доста неприятно. Например Сърджан Шапер (от „Идоли“, много популярна в началото на 80-те ню уейв група) сега е всемогъщ маркетингов магнат и е един от най-влиятелните хора в страната до степен, че хората говорят за „шаперизацията на Сърбия”, когато се опитват да обяснят какво се случва у нас. Има и още примери като този, но Шапер определено е най-поразителният.

Но ако се върна към въпроса ви, не съм съвсем сигурен, че бих искал тия „готини, алтернативнипичове да продадат идеите си за бъдещето”, защото това би било крайно не-готино. Готините и алтернативни пичове са поначало обречени да се променят или да загинат. Това е част от същността им.

Но това ни вкарва в простия парадокс на „готиността“, който и до момента си стои нерешен.